Парадоксално е, но епоксидната смола, получена за пръв път преди почти един век, остава много търсен материал.

Епоксидните смоли (думата „епоксид“ е образувано от два гръцки корена: Epi – над и Oxy – кисел) се използват в лепила с различни предназначения, в херметици, за приготвяне на домашна пластмаса, в авиационната, строителната, автомобилната, радиоелектронната промишленост, в корабо- и машиностроенето и дори в бижутерийната промишленост – за производството на изкуствен кехлибар. Използват се в текстилната, кожната, лако-бояджийската промишленост.

Би следвало да е вече време да се намери нещо ново, което би изпратило епоксидната смола в историческите архиви, както се е случило с много органични полимери – с ебонита, гумата арабика, катрана, дървесните смоли, колофона, полиметилметакристала, обикновения полистирен, алкида. Все пак доста отдавна са се появили еднокомпонентни утвърдени състави и по-удобни водо-акрилни смоли. Но световният пазар за епоксидна смола се оценява на 15 - 20 милиарда щатски долара, от които около една трета се „върти“ на северо-американсия континет, една трета – в Китай, където действат десетки производители на смоли.

За „прародител“ на епоксидната смола може да се смята химикът Александър Павлович Дианин – съвременник на Менделеев. Той бил първият, който през 1891 година получил един от ключовите компоненти за производството на епоксидни смоли – бисфенол А. Другото име на този мономер е дифенилолпропан, а също и диан. От името на А. П. Дианин дошло името „епоксидно-дианови смоли (“Epoxy-dian resins”).

Синтезът на дифенилолпропан, който впоследствие се е използвал за получаването не само на епоксидна смола, но и за поликарбонати, лепила, лакове, не бил забележимо събитие за съвременниците (както и откритието на други полимери – тогава пренебрежително ги смятали за отпадъчни продукти). Истински се заинтересували от него едва в предвоенната Европа. Първите промишлени епокси-смоли в средата на 30-те години на миналия век получил химикът П. Шлак от немския концерн  ИГ Фарбениндъстри. През 1936 година швейцарецът П. Кастан от концерна „Ciba” патентовал най-известния епоксид – бисфеноловият, а след това американецът С. Гринли получил и патентовал съвременната му форма. Първото епоксидно лепило - "Araldite 1" на основата на работата на Кастан компания “Ciba” пуска в началото на 40-те години.

СССР малко закъснява с внедряването на епоксидната смола, но през 60-те години разгръща такова производство, че му завиждат дори и на Запад. През тези години промишлеността се организирала в Дзержинск, Сумгаит, Котовск, Уфа и Ленинград. По-късно производството се разгърнало в Украинския ССР (Донбас) и Татарския АССР. Най-популярното в СССР лепило „Епоксидно-дианово с втвърдител полиетиленполиамин“ (от тук „Лепило ЕДП“) се родило в Дзержинск. От тогава се продава с това име, при което и със същия дизайн на опаковката – пластмасови и стъклени бурканчета в елементарни червено-бели кутии. Известни корективи в дизайна едно време внасяли само прибалтийските производители, като го пакетирали в тубички.

Днес има пет големи класа епоксидна смола – бисфенолова (А и F), новолачна (фенолна и крезолна), алифатна (моно- и високо функционална), глицидилова, акрилпоксидна. Известни са десетки техни подвидове, включително светлоотразителни и водоразтворими (широкото им внедряване намалява цената им). Но един клас епоксидни смоли е особено популярен – олигомерът на базата на бисфенол А.

Епоксидите по принцип се втвърдяват с амини – жълто-кафяви лепкави течности (с неприятна миризма и отровни). Най-популярните амини-втвърдители са ДЕТА, ТЕТА, ТЕА, АЕП. Но най-популярен и до днес си остава полиетилен-полиаминът ПЕПА – техническа смес от почти 25 амина, сред които и всички, упоменати.

Когато се комбинират смолите и втвърдителите и се променят условията за втвърдяване, може да се получат от твърди (подобни на камък) до полутечни и еластични материали. Те могат да се използва за функционални изделия, например здрави, термоустойчиви, и за работа във влажна среда и вода. Но това не е „екзотичност“. Най-широко в бита и в малките производства за нехранителни и нетермоустойчиви изделия се използва епоксидна смола със студено втвърдяване с използването на ПЕПА.

Епоксидното лепило се цени благодарение на високата си адхезия (тоест доброто прилепване) към неорганични (метал, стъкло, керамика, камък) и полимерни (полистирен, дърво, ПВЦ) материали, а също и със здравината на слепването. Много често недостатъците на тази смола се превръщат в нейни предимства. Например често е необходим „несамозасъхващ“ и дълго втвърдяващ се смолист материал.

Епоксиполимерите остават ненадминати лепила, които не променят обема си след като изсъхнат. Такъв здрав, още повече прозрачен материал за заливка, е необходим навсякъде – от електрониката до строителството и дизайнерските трудове. Епоксидни смоли се използват при производството на импрегниран материал за стъклени тъкани и стъклени нишки, стъклопласт, използвани в строителната индустрия, в корабостроенето, при производството на машинни детайли и други. От тях се правят и покрития за хидроизолация и химически устойчиви покрития, бои за външно и вътрешно боядисване, арматурни и хидроизолиращи импрегнатори за бетон, дърво и други порести материали.

Изходни компоненти за получаването на епоксидни смоли са много специфичните и отровни реактивни агенти – епихлорхидрин, основи, киселини други „сурови“ химикали. Масово съотношението в смолата и втвърдителя е много различно: 1:1, 5:1, 10:1… Понякога, за да е правилно дозирането, леко се увеличава количеството на втвърдителя, при това намалява времето за полимеризация, но едновременно с това намалява здравината на полимера. Запечатана херметически, смолата може да се съхранява десетки години, втвърдителят – също.